ПЪНК И АВТОНОМИЯ
(със съкращения)
1. Въведение
През 1978г. членовете на пънк-групата Crass отпечатиха постер: “В Германия беше Бадер-Майнхоф, в Англия — пънка, но него не трябва да убием”. Но в духа на пънка по-силно би звучало: “В Италия имаше Автономия…”.
1977 г. била година на експлозивна творческа активност на английските и италианските младежи. В Германия това била година на репресии и закрити центрове. Това съвпадение във времето предизвиква въпроси за потенциалните сходства, но също така маскира огромната разлика между италианските движения от 1977 и възникването на пънк-рока в Британия. Възникването на пънка в сърцето на англо-американската музикална индустрия му гарантирало бързо разпространение на неговите идеи и практики като повсеместно влияние. Корените на автономистките движения лежат в много по-сложната и противоречива политическа обстановка в Италия. Комунистическата Партия в Италия (КПИ) през 1970-те г. била най-голямата в некомунистическия блок и сферата на нейното влияния в страната се разпростирало далеч извън собствените и редици. Намираща се под влияние на съчиненията на Антонио Грамши, тя разработва определено сложна политическа култура. Развитието на автономни идеи в тази култура и въпреки нея, довело до “детайлно преосмисляне на марксистската теория и систематично създаване на нови теоретични парадигми” (Де Анджелис, 1993). Това движение с висока теоретична подготовка разработило обширен анализ на автономните борби, появили се на повърхността в хода на съпротивата през шейсетте. Но е важно да отбележим и тази основополагающа роля, която оказал ортодоксалния италиянски марксизъм върху развитието на културного анализ, като отделна дисциплина. Особено внимание заслужава влиянието на идеите на Антонио Грамши за политическата автономия на Бирмингамски Център за Съвременен Културен Анализ. Това наследство все още е различимо и днес. Политика, разработена в рамките на тази влиятелна политическа култура и против нея, притежава потенциал, заслужаващ новече от празно любопитство. Във втория раздел съм описал основните идеи на автономния марксизъм във връзка със социалните борби, от които той е произлязъл. В трети раздел разглеждам, как тези идеи ни помогат да разберем пънка.
2. Италия и автономисткия марксизъм.
…Историята на политическите и социалните борби в Италия в течение на 60-те и 70-те е малко известна в англоезичния свят — независимо от своя размах, интензивност и продължителност. “Някои казват, че докато събитията от 1968 г. във Франция продължиха едва няколко месеца, в Италия той продължи десет години”. (Hardt, Vianno, 1996 p.2). За разлика от останалите страни в Европа движението не стихнало след взрива от 1968г., а станало още по-интензивно: със завземане на университети, фабрики, работни места и “горящата есен” на 1969г. През първата половина на 1970г. избухнала автономна борба, независима от профсъюзите и авангардните групи, както във фабриките, с показателното за това завземане на Фиат през март 1973г., така и извън работните места със завземането на домове и самостоятелни понижения на цените на комуналните услуги. Тази борба, заедно с възникването на феминистското движение, предизвиква криза сред марксиско-ленинистските групи “новите леви”, които доминирали в движението след 1968г. Тази криза предизвиква това, че някои групи разпускат своите организации. Най-известната сред тях била групата Potere Operaia (Власт на работниците), сред чийто интелектуални лидери бил Тони Негри. За этим последовала Автономия или “област автономии”, свободно обединение на групи, като правило по местен признак, с различни възгледи, но с обща преданност към автономистската борба и идеите на операизма (ориентация на работническата класа и нейната борба, - ред.) (Berardi 1980).
Когато новото движение се разраснало масови мащаби в университетите през 1977г., автономистите придобиват в него огромно влияние. Кулминация на акциите от 77-ма бил март, когато в течение на няколко дни боевото движение завзема голяма част от Рим и Болония. (Red Notes, 1979). Към този момент автономистските идеи и практика станали главнодействащи в извънпарламентарната италианска Левица. Това не продължило дълго. Репресиите през втората половина на 70-те и началото на 80-те станали безпрецедентни в съвременната история на западна Европа. Произтекли масови арести, най-известните от, които станали арестите на девет интелектуалци на 7 април, включително и Тони Негри. Според Негри (1988 p.252) към 1980г. в затворите с особен режим са се намирали 3000 активисти. Това се допълняло от нарастващ списък на хора, застреляни от полицията, което било легализирано чрез закона Legge Reale. Попадайки между насилието на държавата и насилието на “Червените Бригади”, пространството, създадено от движението, се свило под присъдите за тъмничен затвор, душевни заболявания и нелепото героизиране.
Корените на автономистската теория лежат в кризата, развила се в политиката на Италианската Комунистическа Партия (ИКП) и Италианската Социалистическа Партия (ИСП). Тази криза се случвала както на вътрешно така и на международно равнище. Сталинските танкове, нахлули в Унгария през 1956г., окончателно подкоповат вярата в сталинизма по целия свят. В Италия това се усложнявало и от ултра-реформистското лидерство на Палмиро Толияти в ИКП. Предпочитанието, което той отдавал на електоралната политика, все по-малко съответствало на боевата активност на работниците от 1950-те и 1960-те години. (Lumley, 1990). Символ на това несъответствие станала окупацията през 1962г. на офиса на социал-демократическия профсъюза на Пияца Стауто от разбунтувалите се работници от Фиат (Red Notes, 1979).
По примера на това, как борбата излизала из-под контрола и разбиранията на сталинистските и реформистски ръководства на ИКП и ИСП, интелектуалците от двете партии започнали да променят своето мислене в опити да намерят теоретична основа на нова автономна борба. Това мислене придобило своя форма в течение, известно под името операизъм (от думата операйо — работник, прим. пер.) базиращо се около списанията “Червени тетрадки” и по-късно “Работническа Класа”. Основни теоретици били Раниеро Панцери, Марио Тронти, Романо Алкуати и Антонио Негри. Те били вдъхновени от тази боева активност на работниците въпреки ИКП, а така също от преосмислянето на марксизма, предприет от движението около Джонсън Форест в Америка [2] и групата “Социализъм и Варварство” (водещи теоретици Корнелиус Касториадис и Клод Лефорт) във Франция (Wright, 2001).
Идеите на операизма, по-късно развити в автономията, са организирани около централната концепция за “работническа автономия”, като потенциална автономия на труда от капитала и акцент на “dal punto di vista operaio” (гледна точка на работническата класа). Ортодоксалния марксизъм против който теоретизирал операизма се разглеждал като преоценка на властта на капитала и приетите за неизбежни закони на неговото функциониране. Операизма, в това, което Ив Муле нарича “коперниковска инверсия” (Dyer-Witherford, 1999 p.65), утвърждава приемането на борбата и оставя за капитала единствено реакционна роля. Според думите на Марио Тронти: “Ние също така работехме с концепцията, поставяща на първи план капиталистическото развитие, а работещите на второ, в това се заключава нейната грешка. Сега ние сме длъжни да поставим проблема с краката на земята… и отново да започнем отначало: а началото е класовата борба на работническата класа. На нивото на социалното развитие капитала, капиталистическото развитие идват след самата борба”. (Lumeley, 1990 p.37). Акцент на автономията на труда и присъщата опасност да разглеждаме капитала като външен фактор. Едно от фундаменталните прозрения на Маркс по отношение на капитала били неговите социални отношения със съдържащия се в него труд. Ето как характеризирал работещите Маркс: “Тяхното сътрудничество започва само в трудовия процес, но към този момент те вече не принадлежат на самите себе си. С встъпването в трудовия процес те се интегрират с капитала. В качеството на сътрудници, част от работния механизъм, те формират особена форма за съществуването на капитала. Оттук производствената сила, изработвана от трудещите се в социален профил се явява производствена сила на капитала”. (Marx, 1976 p451).
По Маркс капитала зависи в повишаване на собствената цена чрез използване на работна сила. Зад капиталистическото развитие стои социално производство с колективен труд. От друга страна за стимулиране на съвместното производство капитала е длъжен да концентрира големи маси работници (Marx, 1976), което “неминуемо създава условия, при които работниците могат да установят социално единство, явяващо се фундаментално опозиционно на капитала” (Surin, 1996 p.197). Трудът никога няма да може да стане автономен от капитала, ако не се стреми постоянно да утвърди своята независимост чрез постоянно неподчинение. В противоположност на това капитала постоянно се стреми да сведе работническата класа до обикновена работна сила (Negri, 1991). За операизма това формира фундаменталния цикъл на класовия състав. Автономната борба на труда провокира капитала за преструктуриране на производственния процес и разделението на труда за това, за да възстанови своя контрол. Това на свой ред води към развитие на нови антагонистични субекти, към изменение на състава на работническата класа, основано на нови производственни отношения. Единствения изход от този цикъл се явява структурна асиметрия на тези взаимоотношения: в това време, когато капитала се нуждае от труда, труда не се нуждае от капитал. Вместо обичайния самоуверен и монолитен капитализъм, пред нас се разкрива картина на слаб капитализъм, който е длъжен постоянно да се видоизменя за това, за да интегрира, пренасочва и оглавява творческата аморфност на човешката деятелност. (Negri, 1991).
За операизма непокорността на работещата класа се явява движещата сила на капиталистическото развитие. Не толкова наивността и творческата сила на обществения труд се явява източник на капиталистическото развитие, но и преструктурирането на капитала се явява отговор на постоянните опити на труда да избегне капиталистическата дисциплина. “Историята на капиталистическите форми винаги ще остава реакционна история: капитала, оставен със своите собствени средства никога няма да изостави режима на растеж. С други думи, капитализма провежда системна трансформация само тогава, когато е принуден и когато неговия текущ режим престава да бъде устойчив” (Hardt, Negri, 2000 p.268).
Автономистите, сред които и Негри разглеждат борбата на работническата класа и развитието на нови антагонистични субективности като прототип на бъдещето развитие на капитала. “На практика пролетариата изобретява обществените и производствени форми, които на капитала ще се наложи да прилага за в бъдеще” (Hardt, Negri, 2000 p. 268). Реструктурирането разбира се е свързано с технологични изменения. “Както казва нашия приятел Маркс, машини устремени към стачки” (Negri 1988 p. 206). Именно яростното противопоставяне на технологическата реструктуризация в следвоенния период от страна на италиянската промишлена работническа класа довело родоначалниците на операизма към анализ на използования капиталом технологии като средства за контрол и господство над обществото. Поддръжката на тази реструктуризации от ИКП, наред с тяхната неспособност да видят повишеното самосъзнание на работническата класа за своите собствени потребности в логиката на капитала, довело до това, че борбата на работниците се развила автономно от партията и извела от нея много от теоретиците на операизма (Wright, 2001).
Едновременно със съпротивата на преструктурирането била развита и серия теоретични разработки за отказ от работа. Това била теория на автономната борба, зародила се в големите северни фабрики под формата на стачки, саботаж и отказ, а така и ежедневни борби против превръщането на живота в работа. Израз на това станал известния лозунг от това време: “По-малко работа, повече заплати!”. Към началото на 70-те този термин започнал да обозначава и нарастващия отказ на младежите да приемат фабричната дисциплина. В резултат цяло поколение имало епизодично отношение към работата (Negri, 1979).
Нов “социален субект” бил частично сформиран от новата композиция на капитала, включващ ръст на безработицата и изчезването от сцената на масовия фордистски работник. Бастионите на старите сили на работническата класа започнали да се разпадат. Масовите работни места се закривали, работа се превръщала във временна заетост или се премествала в новоиндустриализирани страни. Теоретически сегментираната фабрика тепърва се зараждала в Италия през 1970-те, но след това бързо се разпространила навсякъде. Тази тенденция предвидил Тронти (1980) през 1960-та в своя анализ на социалните фабрики. Отивайки отвъд пределите на марксистската гледна точка за производство, Тронти показал, как цялото общество започва да действа като една голяма фабрика. Неговия анализ за това, как сферите на живота извън местоработата са подчинени на дисциплина, чийто произход се проследява в потребностите на капитала, се подтвердил след това, когато живота започнал все повече и повече да се подчинява открито на капиталистическите отношения. За този феномен Хардт и Негри (2000) са писали като за движение от формална категоризация на труда към реална при капитала; като за идея за това, че няма да има нищо, което да се намира извън капитала. От друга страна, вместо песимистичните изводи от последователите на Критическата Теория тази тенденция може да се разглежда като обект за дискусии в цялото общество. Културата се превръща в необятна сфера за борби и нейното място в производството се превръща в ключово. Бързо развиващото се женско движение в Италия разработвало тази концепция чрез анализ на незаплатения труд на жените влаган във родителството. Това довело към искания за “заплати за домакини”, но също така и към разширяване на определението за работническа класа чрез включване не само на промышленните работни сили, но и на всички участници в движения против капитала. Това отразява промяната на автономистските теории от ранното привилигироване на борбите на фабричната работническа класа към признаване на автономията в различни сектори.
Новия радикален социален субект, появил се на поверхността в движението от 1977г., работници на временна заетост, студенти, маргинали, хора от традиционните колективи в масовите фабрики, е бил длъжен да намери ново изражение за своята колективност. Университетите били окупирани не само от студенти, но от всички тези, които не могли вече никъде да се събират физически. Много важно станало и разпространението на безплатни радиостанции в качеството им на не-териториална коллективност. Радио “Алиса” се използвало като открит микрофон за съобщения до демонстрантите за движението на полицията по време на интензивните боеве в Болоня през февруари и март. От друга страна, това била просто кулминацията на колективността около “маоистско-дадаистските” значения, придали на радио “Алиса” нова роля. “В този нов вид ключово станало утвърждаването на това движение в качеството му на „алтернативно общество“, със свои собствени, разнообразни форми на общуване, свободно производствено творчество, свои собствени жизнени сили. Завземане и контрол над своите собствени „социални пространства“ — това се превръща в доминиращата форма на борба на новия „социален субект“. (Negri, 1988 p.236)
Заедно с отказа от фабрична дисциплина и деспотизма дошло желанието за пряко удовлетворение на потребности и развитието на нови колективни желания. Била направена мащабна окупация на пустеещи домове от скуоти и обобщение на тактики за самоволно понижаване на цените. Това започнало с профсоюзните тактики в началото на 70-те и станало образ на живота на групи, които пресата кръстила Индианци от Метрополията (Berardi, 1980). Така ги наричали и заради подражанието им на външния вид на американските индианци: украсени лица, пера в косите и самоназоваване от рода на Томахоук или Апачи. Това било най-забележимата промяна в сферите на, колективно наречената “творческа автономия”: взрив на творческа дейност и експерименти с нови житейски отношения. Индианците от Метрополията “обикновено влизали в магазини и експроприирали стоки…. също така често се появявали в най-модните кинотеатри, на групи от около 30 човека, и естествено след посещенията на на скъпи ресторанти, в които те нищо не плащали” (Torealta, 1980 p.102). Този образ на живот бил масово нарушаване на капиталистическата дисциплина, при който широко се разпространила практиката на плащане на “политически цени” за основни услуги и стоки и даже “пролетарски шопинг” във вида на масов грабеж.
Заедно с това получила развитие и контракултурата явно приличаща на тази, която била развита в САЩ и Британия в предходното десятилетие. Нейното развитие в Италия било затормозено от интензивните политическои борби от 1968—69г. Към средата на 1970-те започнали сериозни битки против използването на тези култури. Автономисти организирано разрушавали загражденията на поп-фестивалите (Berardi, 1980). Партийната дисциплина, аскетизма и духа на революционната саможертва се отхвърляли масово. Този “завой към личното” бил вдъхновен от женските движения и довел до създаването на “Лотта Континуа” (Борбата продължава), голяма организация, по-лява от от комунистическите партии, саморазпуснала се на драматична конференция през 1976г. (Berardi 1980). Най-характерен момент на този “нов, ляв нихилизъм” станало изгнанието на Лучано Лама, комунистическия профсъюзен лидер от окупирания Римски университет на 17 февруари 1977г. Изпратен там от ИКП с поръчение да прекрати окупацията, той бил посрещнат с такава ирония, която подчертала огромната пропаст между еднакви политически култури. “В обширната открита зона на кампуса, където той трябвало да говори, Лама заварил друга платформа със свой манекен (допълнен с неговия знаменит мегафон). На него било изрязано голямо червено сърце с надпис подиграващ се с неговото име — „Nessuno L’ama“ (никой не го обича). Около тази платформа се събрала тълпа “Индианци от Метрополията”. Когато Лама започнал встъплението си, те започнали да скандират: „Жертви, жертви, ние искаме жертви! “ Ние искаме повече работа и по-малки заплати!» (Lotringer, Marazzi, 1980 p.
Тези проявления на творческа енергия и развитието на новия субект в теориите на движението станали позитивна съзидателна борба. Обратната страна по-разрушителна и хаотична стратегия станал отказа от работа. Във времето и пространството, отвоювания отказ от работа, бил и творчески опит за нови способи на съществуване. Тази взаимовръзка между повишението на самоценностите на потребностите на работническата класа с деструктивността на капиталистическото управление се съдържала в теоретическия разрив с ИКП и реформистската мисъл. Както написал Негри: “Ценността на реформизма е еднозначна: той притежава само капиталистическа ценност” (Negri, 1979 p.112). Удовлетворението на потребностите на работническата класа в рамките на капиталистически ценности вече се отхвърляло в автономната борба против капиталистическата реструктуризация.
Терминът “повишаване на самоценност” (selbstverwertung) Маркс е използвал за това, да опише как стойността прибавя стойност към самата себе си. Негри вече през (1991г.) използва този термин от гледна точка на работническата класа, за да обозначи тяхната борба, автономно от капиталистическото повишаване на ценност. “Повишението на самоценности на пролетарския субект е противоположно на капиталистическото повышение на ценности, то приема форма на самоопределение в своето развитие”. (Negri, 1991 p.162). Това е тясно взаимосвързано с отрицание на капиталистическото управление: “ако капитализма постига успех в превръщането на живота в работа, за повишаване на самоценности не остава нито време, нито пространства, нито енергия” (Cleaver, 1992a P.130). Проектите за повишение на самоценности следва да се разглеждат като експерименти с повишение за нов образ на живота, така, че, те в никакъв случай не се явяват чисти и капитала често променя техните съставни части по пътя на изолации, интеграции или открити репресии, те пък променят границите и обезпечават основа за бъдещи експерименти (Cleaver, 1992a).
За Негри тези експерименти се явяват основа за комунизма, този комунизъм, за който говори Маркс в Немските идеологии: “Комунизма за нас не е състояние на нещата, което следва да се установи, не е идеал, към който е длъжна да се приспособи реалността. Ние наричаме комунизъм реално движение, променящо настоящото положение на нещата.” (Cleaver,1992b n.15). Това видение за комунизма не се явява построяването на единен социален проект, традиционен за социалистическото въображение. Вместо това комунизъм е нещо, свързано с нови форми на повишение на самоценности, нови “маршрути за изход” от капитализма. Комунизма, по думите на Кливер, се явява “многостранна реализация на пролетарския субект, или, субект, който в своята самореализация се разпръсва на множество автономни субекти” (Cleaver, 1992a P.130).
КРАЙ 1 ЧАСТ